Обучаващ - Лазар Милчев 

Всички помним училището, то оставя в нас както добри, така и лоши спомени…
-Нали?!
И точно така ще започна с разказа за поредното обучение.
Думата, която ни върна в училище беше - ТЕСТ!
Повечето вече знаем, какво е ОБИЧАЙНОТО, когато сме на обучение, а тези които не знаят - ЗАКУСКА с план за деня!

Различното този път беше, че трябва да пазаруваме, готвим и почистваме т.е нещо като уличен музикант през януари в Бургас - сам си свири, сам си пее и…. сам се слуша.
Зорница беше човекът бегач на къси разстояния до местния магазин и обратно за изумление не беше счупила нито едно яйце, а млякото за айряна се доставяше добре разбито. Мисля, че тази дисциплина трябва да се включи в Олимпийските игри определено би била много интересна на жените домакини желаещи да спортуват! :) Обичайното (закуската) го направиха Зорница и Лазар. Отлично се бяха справили, считайки релефното “морско дъно” на тигана, който беше наличен. Всеки имаше задача при приготвянето на храната и почистването, и всеки я правеше така сякаш работехме в елитен френски ресторант със звезда „ Мишлен”.
В порядъка на един час Лазар ни беше разяснил задачите, за които бяхме там… и се връщам на спомена за училището…. ТЕСТ!!!

И… така в 10:00ч. наистина бяхме „строени” около една дълга маса само с химикалка и лист с въпроси, което отключи споменът за 9 клас, III час … и личните ни очаквания за хазартен късмет.
Да, ама…. не!
И, за да не изживеем личния си „11 септември” трябваше сигурността на отговорите да е абсолютно защитена и логична. Или казано по-кратко, искаше си ясни и точни знания!
В крайна сметка резултатите бяха добри! След като Лазар се беше постарал да ни събуди…. не с кафе, не с музика, а с онази стряскаща ученическа дума вече нямаше, какво да ни се опре бяхме готови за “висшата математика” на спелеологията! :)
Готови, готови, … колко да сме готови!?
Оказа се, че изобщо не сме в 9 клас, минахме през 8...7...6… и се бяхме озовали в детската градина. Бяхме се озовали там, защото седяхме, слушахме и гледахме схеми и картинки, които правеше обучаващият ни. Да, той се беше подготвил с бяла ученическа дъска, на която чертаеше всичко, което ни казва, а най-добрият му помощник беше лаптоп пълен с информация. Да, седяхме, слушахме, питахме…. гледахме…!

Интересни са погледите на хората опитващи се да разберат информация, която се представя за един уж вече познат свят наречен спелеология - едновременно дълбоки и плитки, помнещи и забравящи. Това е един от моментите, в които се питаш “... Абе аз какво правя… “, в следващият момент разбираш, че наистина искаш да си добър в това, с което си се захванал, искаш да знаеш всичко, а след този момент се питаш… - “Кое кара хората да правят това, да дават най-ценното в съвремието ни - информацията, да учат, да се стараят без да очакват нищо…?!” И кой е онзи невидим ключ, който отключва любопитството ни като при децата? “ Каква е психологията на човек, решил да се спусне дълбоко в Земята, да изучава, да търси, да мисли и паралелно с това да има колективно мислене? Сигурна съм, че на ВЪПРОСЪТ “Защо правя това” няма конкретен отговор! -Това незнание ли е или е знание с дълга и сериозна дефиниция?! Още нещо знам със сигурност- спелеологията е за хора със свободни умове т.е свободният ум е търсещ, любопитен, приемащ. От което следва, че добрите спелеолози, учени и т. н, както и любители вероятно притежават един сюрреалистичен поглед за живота си, от който зависят делата им. Един от основоположниците на сюрреализма е казал “Повечето хора не искат свобода, защото свободата предполага отговорност, а повечето хора се страхуват от отговорността”. Е, има хора, за които свободата е равна на живот, превръщат любопитството в хоби, а хобито в професия. И точно това усещане за свобода движи светът ни. Капсулираният ум е измислил хвърчилото, а свободният - самолета! Това е дълга тема и ще я премина само с горните няколко изречения.

Без да се отплесвам продължавам….. с разказа. Целият ден бяхме заети с лекция, теория ➡ терен, за да бъдем изпитани. Това беше неспирен кръговрат и влезеш ли веднъж в него, няма измъкване.  

И за финал ПЪРВА ДОЛЕКАРСКА ПОМОЩ - (идеше ми да заплача) вероятно и на другите, но знаехме, че е важно. Имахме един час почивка, в която всеки се успокояваше и надъхваше по различен начин - редуване на топъл и студен душ, двойно кафе, шоколад или прочутия метод - забиване на главата в твърдата възглавница!!! След изтичането на този час отново бяхме в детската градина, но този път наредени в кръг. В следващите два часа бяхме във всевъзможни ситуации - трагична комедия, а докато се смееш и се чудиш “Къде му беше пулса на този? ”, се надяваш никога да не ти се случи подобен сценарий в реални условия . Последва сериозна вечеря и звездата „Мишлен” се затвърди за пореден път. Но понеже се чувствахме много добре в детската градина много естествено и лежерно оставихме на заден план хижарските гурмета и вечерта продължи с всевъзможни игри, а инициатор беше Христо. Забавлението по детски наистина е изумително и научаваш много за хората, с които играеш! Мисля, че много отдавна, никой от нас не се беше забавлява така. Границите на усмивките по лицата ни бяха от лявото (западно) ухо до дясното(източното) ->!

На следващият ден последва отново обичайното + преговор и точни инструкции за напускане на базата, откъдето тръгнахме за “Мечата дупка “

И… изненада от Лазар… Искаше да я намерим ние! Изумително мълчание притежава този човек! Но отново се справихме! След като я намерихме постояхме отвън, не знаехме какво ни очаква и във въздуха се носеха думи типични за непозната пещера - колко, как ли, тесняк, заветното – ОФ!, И…сега!?!?!? Наистина беше мнооооого тесен входа, около два метра след него ни посрещна тесняк. Преминавайки тесняка се поздравихме, поговорихме и наистина съм му липсвала, защото ме беше прегърнал в камената си прегръдка, така сякаш не искаше да ме пусне. Чувайки разговорите и на другите…. наистина сме си липсвали, и всеки от нас изрази личното си отношение към гостоприемния тесняк!!! След тази сантиментална среща и прилив на емоция последва онази миризма, която е даже особено приятна - влага, мухъл….в съчетание с екипировката води до особена възбуда на ума! След като се събрахме всички на едно място, Лазар каза: “Това беше тренировката и това е пещерата “ -Ама….. как така!?!? … Няма ли още?! Наистина се оказа, че е малка пещера, а той е искал реакции от нас!

Отново беше страхотно изживяване, за което благодарим!

Автор: Лазарина Михайлова – Зара :-)